Фондация „Безсмъртен полк“
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
Тази седмица се падна датата 9 май, за която още не могат да се схванат дали е денят на Европа (Декларацията на Шуман за стомана и въглища) или пък е денят на успеха на Червената войска над Вермахта, на болшевизма над нацизма и в последна сметка на положителното над злото. По случай второто схващане за празника Столична община ремонтира плочата на ПСВ, която по-рано ядосан жител бе строшил с чук. На плочата има надпис, който гласи: „ На руската войска освободителка от признателния български народ “. Веднага по-късно внушителна част от българския народ излезе на проява да каже, че съгласно нея руската войска не е никаква освободителка, тъй като не е освободила българите от нищо, с изключение на от собствеността им, многопартийната парламентарна народна власт и свободата на словото, заради което народът не ѝ дължи никаква благодарност и изразът върху камъка „ признателния български народ “ е злословие.
Пак по същото време и в същата връзка Столична община, отремонтирала доблестно ПСВ, забрани шествието на „ безсмъртния полк “, евентуално с цел да не я обвинят, че избира руската войска пред военачалник Христо Луков. Така с благословията на Общината остана да се употребява единствено гей парадът.
Въпреки възбраната обаче, шествието на „ безсмъртния полк “ се състоя. Възможно е, без никой да разбере, възбраната в това време да е била вдигната, тъй като нито полицията се намеси да разпръсне противозаконния протест, нито пък последваха някакви административни санкции за уредниците, както е признато при нарушение на възбрана на локалните управляващи.
И отново по същото време, тънал до този миг в безспорна безпросветност, научих, че „ Безсмъртният полк “ не е някакво непринудено придвижване като, да речем, походът за фамилията, а фондация , по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Вероятно тъй като е по-удобно избрани действия да се финансират като фондации или други някакви Неправителствени организации. Всъщност, както сочи и името, фондацията е индивид, чиято основна задача е да събира пари за някаква идея, за някаква цел. В случая с „ Безсмъртният полк “ тази цел е „ запазването във всяко семейство на персоналната памет за поколението, взело участие в Антифашистката опозиция и Втората международна война “. Но макар световно антифашистката одеждa, става дума за идейно (и не само) подкрепяне и вдъхновяване на русофилията в България. Защото комай концепцията за „ вечен полк “ не се простира върху въоръжените сили на Съединените щати и Англия, чиято е същинската заслуга за капитулацията на Третия райх.
Русофилията и русофобията са знаменателен български феномен, за който българският народ носи толкоз виновност, колкото и македонците, научени да имат вяра, че са внуци на Александър Велики. Русофилията и русофобията са болест на мозъка и на душата, тъй като не е естествено човек да обича или да ненавижда цели нации и страни. Това са абстракции. Както не всички французойки са хубавици, не всички японци са самураи, не всички руснаци са алкохолици и не всички холандци са гейове, по този начин, а и още повече, не може да се генерализира за нации, народи и страни.
Тази болест на мозъка и на душата непрекъснато се инфектира от политическата агитация, която доближава до простите жители по всички информационни канали. Социалните медии носят особена виновност за нервността, само че не те са нейните идеолози и уредници.
Каква е същинската историческа картина? Позволете ми да я напомня в резюме на „ бойците “ от „ безсмъртния полк “, та най-малко да знаят в какво вземат участие.
Всичко стартира с рухването на Денница, само че ние дано за нашите потребности да стартираме от по-скоро. Да стартираме от Великата френска гражданска война. Тя поставя завършек на Средновековието, част от което е и Ренесансът. Средновековното общество се крепи на четири стълба – духовенство, аристокрация (монархия), еснафи (буржоазия) и селячество. Революцията отсича два от стълбовете – аристокрацията и духовенството. В резултат буржоазията става господстваща, а селячеството се лумпенизира и стартира да се трансформира в пролетариат. Избухва капитализмът.
Девизът на Френската гражданска война е „ Свобода, тъждество, приятелство “ – правила, от които ще се родят главните атрибути на днешния свят, както следва:
независимост – либерализъм;
тъждество – демокрация;
приятелство – шовинизъм.
Тази парадигма не е моя. Срещал съм я у проф. Александър Цанков, по-известен с помощта на комунистическата историография като „ Кръволока Цанков “. Той съпоставя трите икономически системи – капитализъм, комунизъм и националсоциализъм. За него капитализмът не е допустим по ред съображения, тъй че остава да се избира сред другите две. Оставям ви сами да се сетите на коя от тях отдава желанията си Кръволока.
Интересното е друго. Когато прави исторически обзор на Средновековието, раждането на капитализма и превръщането му в империализъм, проф. Цанков приказва 1:1 като нашите учебници през 70-те и 80-те години на предишния век. В идеологическото схващане на историята няма никаква разлика сред комунизма и националсоциализма – църквата е деспотична, монархията е несъответстваща, корпорациите са хищни, новите стопански връзки си пробиват път посредством революции и така нататък
Къде тогава, дами и господа от „ безсмъртния полк “, минава границата сред болшевизма и нацизма, та би трябвало да ликуваме от успеха на едното над другото? Не е ли това остарялата граница сред Изтока и Запада, изказана с по-нови думи? Не е ли вярно да кажем, че щом руснаците са болшевики, ние викаме за тях против нацистите. Ако ли пък руснаците бяха нацисти (това че не са, е въпрос на историческа случайност), тогава нямаше ли отново да викаме за тях против болшевиките? Ето това е русофилията: „ кат’ Русия няма втора… “; руските джуджета са най-огромни в света.
Пропагандата не възпитава в ненавист към фашизма, а единствено в обич към Русия. Има, несъмнено, и противоположна агитация. Но всъщност тези две пропаганди са едно и също. Защото от средата на 19 век насам по нашите земи не става дума за нищо друго, с изключение на за геополитическо въздействие на един или различен полюс. Няма неприятно. По принцип по този начин се прави. Но от време на време това подлудява хората и народите.
След същата тази Френска гражданска война и като директен резултат от нея в Европа става настоящо опълчването сред либерали и консерватори. Консерваторите търсят метода да противостоят на новите мощни на деня и го намират в носталгията по отминалите времена. Те считат (и с право), че обществото е осакатено с отсичането на два от четирите му стълба – църквата и аристокрацията. Започват да се оглеждат коя политическа система да опълчват на френската република и погледът им стопира върху съветското самодържавие. За да трансфорат съветския максимализъм в заслужен противник на западния демократизъм, те (в това число Жозеф дьо Местр и Карамзин) изобретяват славянофилството. Днес славянофилството (панславизмът) е главен идеологически инструмент на Русия против Запада, само че в основите си е западно откритие.
Така Русия, озападнена до прекаленост от Петър и Екатерина, се трансформира в главен, в основен конкурент на демократичния и секуларен Запад. Между другото, Октомврийската гражданска война също е западен опит, само че към този момент с други цели. Нейните хрумвания покълват върху френския анархизъм, видял към този момент вредите от зрелия капитализъм и вдигнал се (на крайник, о парии презрени!) в търсене на нещо ново.
От тези търсения се пръкват тоталитаризмите – болшевизмът в Русия и нацизмът в Германия. Те са съвсем идентични. Принципната разлика сред тях е, че едните фетишизират класата, а другите – расата. Останалото е съвсем едно и също.
Та ето тези две неща бележат колизиите на най-новото време – панславянската месианска фикс идея на Русия и конфликтът сред двете редакции на тоталитаризма. Всичко това е изкуствено и се прави само за необятните национални маси да бъдат готови да одобряват и предпочетат едно или друго геополитическо въздействие. Затова са пристрастеностите към ПСВ, шествията на „ безсмъртния полк “ и всичко останало. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен, стига „ безсмъртните картагенци “ да не провеждат някое мероприятие.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Тази седмица се падна датата 9 май, за която още не могат да се схванат дали е денят на Европа (Декларацията на Шуман за стомана и въглища) или пък е денят на успеха на Червената войска над Вермахта, на болшевизма над нацизма и в последна сметка на положителното над злото. По случай второто схващане за празника Столична община ремонтира плочата на ПСВ, която по-рано ядосан жител бе строшил с чук. На плочата има надпис, който гласи: „ На руската войска освободителка от признателния български народ “. Веднага по-късно внушителна част от българския народ излезе на проява да каже, че съгласно нея руската войска не е никаква освободителка, тъй като не е освободила българите от нищо, с изключение на от собствеността им, многопартийната парламентарна народна власт и свободата на словото, заради което народът не ѝ дължи никаква благодарност и изразът върху камъка „ признателния български народ “ е злословие.
Пак по същото време и в същата връзка Столична община, отремонтирала доблестно ПСВ, забрани шествието на „ безсмъртния полк “, евентуално с цел да не я обвинят, че избира руската войска пред военачалник Христо Луков. Така с благословията на Общината остана да се употребява единствено гей парадът.
Въпреки възбраната обаче, шествието на „ безсмъртния полк “ се състоя. Възможно е, без никой да разбере, възбраната в това време да е била вдигната, тъй като нито полицията се намеси да разпръсне противозаконния протест, нито пък последваха някакви административни санкции за уредниците, както е признато при нарушение на възбрана на локалните управляващи.
И отново по същото време, тънал до този миг в безспорна безпросветност, научих, че „ Безсмъртният полк “ не е някакво непринудено придвижване като, да речем, походът за фамилията, а фондация , по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Вероятно тъй като е по-удобно избрани действия да се финансират като фондации или други някакви Неправителствени организации. Всъщност, както сочи и името, фондацията е индивид, чиято основна задача е да събира пари за някаква идея, за някаква цел. В случая с „ Безсмъртният полк “ тази цел е „ запазването във всяко семейство на персоналната памет за поколението, взело участие в Антифашистката опозиция и Втората международна война “. Но макар световно антифашистката одеждa, става дума за идейно (и не само) подкрепяне и вдъхновяване на русофилията в България. Защото комай концепцията за „ вечен полк “ не се простира върху въоръжените сили на Съединените щати и Англия, чиято е същинската заслуга за капитулацията на Третия райх.
Русофилията и русофобията са знаменателен български феномен, за който българският народ носи толкоз виновност, колкото и македонците, научени да имат вяра, че са внуци на Александър Велики. Русофилията и русофобията са болест на мозъка и на душата, тъй като не е естествено човек да обича или да ненавижда цели нации и страни. Това са абстракции. Както не всички французойки са хубавици, не всички японци са самураи, не всички руснаци са алкохолици и не всички холандци са гейове, по този начин, а и още повече, не може да се генерализира за нации, народи и страни.
Тази болест на мозъка и на душата непрекъснато се инфектира от политическата агитация, която доближава до простите жители по всички информационни канали. Социалните медии носят особена виновност за нервността, само че не те са нейните идеолози и уредници.
Каква е същинската историческа картина? Позволете ми да я напомня в резюме на „ бойците “ от „ безсмъртния полк “, та най-малко да знаят в какво вземат участие.
Всичко стартира с рухването на Денница, само че ние дано за нашите потребности да стартираме от по-скоро. Да стартираме от Великата френска гражданска война. Тя поставя завършек на Средновековието, част от което е и Ренесансът. Средновековното общество се крепи на четири стълба – духовенство, аристокрация (монархия), еснафи (буржоазия) и селячество. Революцията отсича два от стълбовете – аристокрацията и духовенството. В резултат буржоазията става господстваща, а селячеството се лумпенизира и стартира да се трансформира в пролетариат. Избухва капитализмът.
Девизът на Френската гражданска война е „ Свобода, тъждество, приятелство “ – правила, от които ще се родят главните атрибути на днешния свят, както следва:
независимост – либерализъм;
тъждество – демокрация;
приятелство – шовинизъм.
Тази парадигма не е моя. Срещал съм я у проф. Александър Цанков, по-известен с помощта на комунистическата историография като „ Кръволока Цанков “. Той съпоставя трите икономически системи – капитализъм, комунизъм и националсоциализъм. За него капитализмът не е допустим по ред съображения, тъй че остава да се избира сред другите две. Оставям ви сами да се сетите на коя от тях отдава желанията си Кръволока.
Интересното е друго. Когато прави исторически обзор на Средновековието, раждането на капитализма и превръщането му в империализъм, проф. Цанков приказва 1:1 като нашите учебници през 70-те и 80-те години на предишния век. В идеологическото схващане на историята няма никаква разлика сред комунизма и националсоциализма – църквата е деспотична, монархията е несъответстваща, корпорациите са хищни, новите стопански връзки си пробиват път посредством революции и така нататък
Къде тогава, дами и господа от „ безсмъртния полк “, минава границата сред болшевизма и нацизма, та би трябвало да ликуваме от успеха на едното над другото? Не е ли това остарялата граница сред Изтока и Запада, изказана с по-нови думи? Не е ли вярно да кажем, че щом руснаците са болшевики, ние викаме за тях против нацистите. Ако ли пък руснаците бяха нацисти (това че не са, е въпрос на историческа случайност), тогава нямаше ли отново да викаме за тях против болшевиките? Ето това е русофилията: „ кат’ Русия няма втора… “; руските джуджета са най-огромни в света.
Пропагандата не възпитава в ненавист към фашизма, а единствено в обич към Русия. Има, несъмнено, и противоположна агитация. Но всъщност тези две пропаганди са едно и също. Защото от средата на 19 век насам по нашите земи не става дума за нищо друго, с изключение на за геополитическо въздействие на един или различен полюс. Няма неприятно. По принцип по този начин се прави. Но от време на време това подлудява хората и народите.
След същата тази Френска гражданска война и като директен резултат от нея в Европа става настоящо опълчването сред либерали и консерватори. Консерваторите търсят метода да противостоят на новите мощни на деня и го намират в носталгията по отминалите времена. Те считат (и с право), че обществото е осакатено с отсичането на два от четирите му стълба – църквата и аристокрацията. Започват да се оглеждат коя политическа система да опълчват на френската република и погледът им стопира върху съветското самодържавие. За да трансфорат съветския максимализъм в заслужен противник на западния демократизъм, те (в това число Жозеф дьо Местр и Карамзин) изобретяват славянофилството. Днес славянофилството (панславизмът) е главен идеологически инструмент на Русия против Запада, само че в основите си е западно откритие.
Така Русия, озападнена до прекаленост от Петър и Екатерина, се трансформира в главен, в основен конкурент на демократичния и секуларен Запад. Между другото, Октомврийската гражданска война също е западен опит, само че към този момент с други цели. Нейните хрумвания покълват върху френския анархизъм, видял към този момент вредите от зрелия капитализъм и вдигнал се (на крайник, о парии презрени!) в търсене на нещо ново.
От тези търсения се пръкват тоталитаризмите – болшевизмът в Русия и нацизмът в Германия. Те са съвсем идентични. Принципната разлика сред тях е, че едните фетишизират класата, а другите – расата. Останалото е съвсем едно и също.
Та ето тези две неща бележат колизиите на най-новото време – панславянската месианска фикс идея на Русия и конфликтът сред двете редакции на тоталитаризма. Всичко това е изкуствено и се прави само за необятните национални маси да бъдат готови да одобряват и предпочетат едно или друго геополитическо въздействие. Затова са пристрастеностите към ПСВ, шествията на „ безсмъртния полк “ и всичко останало. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен, стига „ безсмъртните картагенци “ да не провеждат някое мероприятие.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ